Защото любовта е упорита готовност, всичко в нея е търпеливо упорство, защото любовта е готовност за сътворение: „още не и все пак вече“ – ето прага, на който се намира любовта, тя се намира в преддверието на действителността, там, в живота, където вратата трябва да се разтвори, за да може границата да бъде прекрачена, да се отвори за пробуждане, да се отвори за прераждане, да се отвори за отново родения и неизменно раждащ се, винаги нов, различен, вечно жадуван пламък на съзиданието, в неговата лична и субективна окончателност като друга форма на творението.

Защото обичал жената, мъжът създал градина. Посадил за нея градина, място красиво и прохладно, място за почивка и размисъл, място на птичи песни, където ромоли вода, място на смях и отмора, място на разговори и усамотение. Място на отдаденост и вглъбеност. Градина, съставена от множество градини, раждане от раждания, лабиринт от лабиринти с привидна симетрия на геометричните форми, където физическите параметри на естеството отстъпват пред тайната и загадката на натрапливо, но неуловимото присъствие от аромати и звуци, спомени и мечти, блянове и копнежи. Място, в което се губиш за да дойдат отмората на сетивата и покоят на душата, място на тишина, където едва доловимото движение на водата добавя нежност към арфата на зефира, място, където лениви пауни отпечатват стъпките си в жълт и червен пясък, указвайки посоките на безцелните си капризи, място, където мудни и упорити камили поклащат двувръхните си гърбове под виолетови сенки и със стъпките си очертават картата на своя път в топлата земна плът, съставена сякаш от леност и забрава… място, където, с разточителността на младостта и надеждата, с радостна лекота изгубваш почти всичкото време на собствения си живот, запазвайки само незначителна част от това време, за да може да бъде позната и болката от осъзнатата загуба на всичко пропуснато… изтичащото време и тъгата от осъзнаването му – леко и неусетно, като естествената промяна на постепенно отдалечаващата се светлина на деня… за да има ново раждане и следващо творение…

Градина, загубена в арабеските на мелодията от линии и хармонизиращи ги цветове, плетеница от водопади и недокоснати храмове на желанието… безкрайни павилиони с птици на страстта и надеждата, гнезда на лениви птици и костенурки, носещи собствените си светове към теченията на неоткрити още реки… градини на ума, сътворени от геометър, не познаващ тайната на пропорциите и съотношенията на числата, нехаещ за стойностите, определящи съвършенството… поезия от аромати и небесни звуци родени в планетарен студ и обрамчваща звездите, чиста, като невъзможната за докосване розова паст на млад крокодил.

Нарисувах градина от градини.
Защото осъзнах, че градината живее в мен.

Румен Читов